Любов и компромиси?

Трябва ли да има компромиси в любовта? И ще бъде ли любов, ако в нея има компромиси? А може би точно точно това е любовта, да се съобразяваш с другия.

Може ли човек да живее с друг без да е обичан? Или да обича, означава да приеме всичко? Да докосва с любов, без да бъде докосван или ласката да е празна, без любов, без да се чувства обичан? Трябва ли любов към другия да е достатъчна?

Всеки сам приема, как да обича. Но въпросите изникват ненадейно, подобно на змия поднасяйки изкусителен плод. Защо толкова много се нуждаем да бъдем обичани и не достига само кротко, тихо, предано, отдадено да обичаме, без да искаме нищо насреща?

Сигурно има причина, убягваща ни защото сме слепи за нея. И отново утихваме, примиряваме се и тихичко страдаме край бледия огън на своето обичане.

Нима не може да се направи нищо???

Ако приемем, че заслужаваме да получим нещо, това не означава, че ще го получим. И неполучаването води до още повече страдание.

Ако приемем, че не заслужаваме да бъдем обичани, жаждата за обич няма да намалее с това.

Но какво тогава?

Трябва да обичаме по-силно. Трябва да обичаме и по-други начини. Трябва да обичаме, както се иска от нас да обичаме. Трябва да обичаме всичко и всеки. Трябва да обикнем и себе си. Така за първи път ще се усетим обичани. А когато човек е обичан, грейва с особена светлина, която достига до другите и ги кара и те да го обичат.

Не може да накараш никого да те обича. И дори да те обича, не може да го накараш да те обича по начина който искаш. Остава ти само да обичаш себе си, както би искал да си обичан, така може би който те обича, ще осъзнае как да те обича.

Прилича на игра на думи, но това не са само думи. Това е сложната, съвсем простичка формула на любовта. Финия, едва уловим баланс на хармонията.