Детската любов

Детето се ражда със съвсем чистата любов. То я разпръсква и я улавя. Докато не знае смисълът на думите, то просто усеща емоцията с която са казани. С времето, и опита започва да разграничава отделните думи и с това малко по малко започва да губи онова първоначално чиста и безкористна размяна на любов. Няколко години още съвсем спонтанно, по усещане избира с кого му е приятно, въпреки думите. След това започва да им отдава по-голямо значение. Възрастните започват да променят мирогледа му, казвайки кое е правилно и кое не. Според близоста и доверието, която изпитва към възпитателите си, а и според собствения си характер то се вслушва и приема думите или напротив – противопоставя им се. С нагаждането си към социалния живот, то все повече престава да бъде спонтанно.
С порастването детската любов почти изчезва. Почти. Но остава, достатъчно силна за да подхранва всяка любов в нас. Може във всеки момент в който успеем да надраснем това, което ни сковава да я възродим. И когато успеем, когато детето в нас се завърне за да обича безкористно – това е другото порастване.